Хлябът и думите
си приличат.
И двете трябва
да бъдат истински.

Навън вали от няколко часа – от онзи напорист, ситен ноемврийски дъжд, който няма абсолютно никакво намерение да се съобразява с човешките планове, с установеното работно време или с плахото желание на някой закъснял минувач да излезе за малко на чист въздух. Пловдив е притихнал, захвърлил дневната си гълчава и свит под тежката сива пелена на вечерта. Старите калдъръми по трите хълма лъщят като гърбове на мокри речни чудовища, а зад замъглените стъкла прозорците на съседните сгради светят като малки, топли острови сред безкрайната влага.

Аз съм се настанил в хола. В едната ми ръка има чаша с добро шотландско уиски, чийто кехлибарен цвят улавя меката светлина на лампата, а в скута ми лежи предметът, който днес заема доста по-голяма част от мислите ми, отколкото вероятно е здравословно за човек, принуден да става в четири сутринта, за да замесва хляб.

Шерлок лежи до мен на дивана. Разположил се е не просто удобно, а с ненатрапчивото, но абсолютно достойнство на същество, което твърдо вярва, че притежава не само мебелите и жилището, но и самия нотариален акт за имота. Скромното ми присъствие в стаята той явно приема като неизбежна, макар и понякога досадна особеност на домашната обстановка - нещо като стара камина или леко скърцащ паркет. От време на време бавно отваря едното си око, оглежда ме с леко съжаление, въздъхва дълбоко и отново го затваря, вероятно за да ми даде възможност на спокойствие да осъзная колко безсмислено и хаотично е цялото човешко бързане.