Между сенките и котешките мустаци

Навън вали от няколко часа – от онзи напорист, ситен ноемврийски дъжд, който няма абсолютно никакво намерение да се съобразява с човешките планове, с установеното работно време или с плахото желание на някой закъснял минувач да излезе за малко на чист въздух. Пловдив е притихнал, захвърлил дневната си гълчава и свит под тежката сива пелена на вечерта. Старите калдъръми по трите хълма лъщят като гърбове на мокри речни чудовища, а зад замъглените стъкла прозорците на съседните сгради светят като малки, топли острови сред безкрайната влага.

Аз съм се настанил в хола. В едната ми ръка има чаша с добро шотландско уиски, чийто кехлибарен цвят улавя меката светлина на лампата, а в скута ми лежи предметът, който днес заема доста по-голяма част от мислите ми, отколкото вероятно е здравословно за човек, принуден да става в четири сутринта, за да замесва хляб.

Шерлок лежи до мен на дивана. Разположил се е не просто удобно, а с ненатрапчивото, но абсолютно достойнство на същество, което твърдо вярва, че притежава не само мебелите и жилището, но и самия нотариален акт за имота. Скромното ми присъствие в стаята той явно приема като неизбежна, макар и понякога досадна особеност на домашната обстановка - нещо като стара камина или леко скърцащ паркет. От време на време бавно отваря едното си око, оглежда ме с леко съжаление, въздъхва дълбоко и отново го затваря, вероятно за да ми даде възможност на спокойствие да осъзная колко безсмислено и хаотично е цялото човешко бързане.

Вземам книгата от масата, прекарвам пръсти по все още ухаещата на печатница корица и я разглеждам с онова особено вълнение, което никога не угасва, колкото и хляба да си изпекъл и колкото и страници да си изписал.

- Шерлок - казвам тихо, - имам новина.

Котаракът дори не помръдва. Черно-бялата му козина се издига и спуска в ритъма на дишането на същество, което е преполовило дванайсетия си час сън за денонощието и няма никакво намерение да прекъсва този жизненоважен процес.

- Излезе втората част на „В сенките на Пловдив“.

Едното му ухо леко помръдва и се завърта наляво като малка антена, улавяща смущения в ефира, но тялото му остава напълно неподвижно.

- И? - измърморва той, без дори да благоволи да отвори очи.

- Какво значи „и“? - леко се засяга писателят в мен. - Това е голямо събитие!

- Значи, че си написал още една книга - отвръща той с глас, в който прозира лека прозявка. - Предполагам, че планетата няма да спре да се върти около оста си заради този факт. Нито пък цената на консервите с риба тон ще падне.

- Не очаквам да спре да се върти, разбира се, но все пак... Събитието заслужава поне малко уважение. Или поне минимално внимание.

Шерлок най-после благоволява да повдигне глава. Намества предните си лапи, поставя брадичката си върху тях и ме поглежда с онзи особен жълто-зелен поглед, който съчетава естествено любопитство, дълбоко съмнение и лека, почти бащинска тъга от интелектуалното равнище на човека срещу него.

- Чакай малко - казва той и примигва бавно. - Ти нали вече беше написал една книга за тези същите сенки?

- Точно така. И тя имаше своя завършек.

- А това тук какво е тогава?

- Това е продължението.

- Значи първата не ти стигна? Объркал си нещо в края и сега се опитваш да го оправиш?

- Не, нищо не съм объркал! - възразявам аз и отпивам малка глътка уиски, за да запазя спокойствие. - Просто историята продължава. Животът на героите не спира само защото си затворил последната страница.

- Разбирам - кимва той с фалшиво съчувствие. - Като онези безкрайни сериали по телевизията, които гледаш следобед. Когато режисьорите не знаят как да приключат нещо разумно или са свършили парите, просто пускат следващ сезон и измислят нов братовчед от чужбина.

- При теб абсолютно всичко ли трябва да премине през някаква опростена котешка логика?

- Не виждам защо трябва да усложнявам нещата. Вие, хората, и без това имате вродена склонност да правите от една елементарна мишка цял слон.

Оставям книгата върху коленете си, облягам се назад и замислено се заглеждам в танцуващите сенки по тавана. Как да обясниш на едно същество, което смята продължителния следобеден сън за основна трудова заетост, а разходката до купата с храна - за тежък физически труд, че понякога една история притежава свой собствен пулс? Читателят си мисли, че писателят води героите за ръка, но истината често е съвсем различна.

- Знаеш ли, Шерлок - опитвам се да обясня по-меко, - когато сядам да пиша първата книга, в главата си имам само една мъглива идея, няколко основни герои и обща посока, в която искам да развия действието. Но докато слагам дума след дума, изведнъж се появяват нови обстоятелства. Персонажите започват да се държат по свой начин, сякаш имат собствен инат, правят грешки, които не съм планирал, а понякога самият аз откривам тайни в сюжетната линия, за които в началото дори не подозирам.

Шерлок ме изслушва с разперени мустаци, след което обобщава накратко:

- На моя език това се нарича липса на контрол. Или просто лошо планиране.

- Това се нарича творчески процес! - поправям го аз.

- При мен също има творчески процес - контрира той невъзмутимо. - Например, когато ходя по ръба на масата и бавно бутам чаша с вода към пода, никога предварително не знам къде точно ще падне и на колко парчета ще се счупи. Но не го наричам литература. Наричам го изследване на гравитацията.

Поглеждам го с искрено изумление. Котаракът изглежда напълно сериозен, което винаги е изключително неприятно, особено когато си човекът в къщата, длъжен по презумпция да поддържа интелектуалното превъзходство.

- Втората книга е много по-различна - продължавам аз, решавайки да игнорирам аналогията със счупената чаша. - Читателят вече познава Александър Димов. Знае как мисли, какви са слабостите му и как реагира на опасност. Познава и Пловдив - не просто като географска карта, а като атмосфера. И точно затова има определени очаквания. Не мога просто да му предложа същата схема, преопакована с други имена, и да се надявам, че няма да забележи мързела ми.

- А защо не? - Шерлок се прозява широко, разкривайки впечатляващ комплект от остри зъби. - Хората всеки ден купуват едни и същи неща в различни шарени опаковки. Виждал съм те как купуваш салам. Всеки път е различна марка, а на вкус е абсолютно същата пластмаса.

- Защото това е литература, Шерлок! Не е перилен препарат или евтин салам.

- Разликата е, че перилният препарат поне има инструкции за употреба на гърба - отбелязва той кисело. - А в твоите книги хората трябва сами да търсят убиеца и на всичкото отгоре плащат за това.

Трябва да призная пред себе си, че разговорът започва да се развива в посока, която изобщо не предвиждам, когато решавам да споделя радостта си от появата на новия роман. Но може би именно в това е чарът на подобни смущаващи събеседници.

- В „Сенките на Пловдив“ има още толкова много неизследвани места - казвам, сякаш говоря повече на себе си, отколкото на него. - Този град е натрупал толкова много векове и толкова пластове история, че е направо наситен с тайни. Твърде стар е, за да може един писател да го побере в няколкостотин страници. Под красивите фасади на Главната, зад познатите калдъръмени улички на Стария град и в скритите дворове на Капана се крият истории, които понякога изглеждат напълно измислени, докато изведнъж не попаднеш на някой стар документ и не разбереш, че действително са се случили.

Шерлок примигва, изправя уши и в очите му за миг проблясва нещо като одобрение.

- Значи Пловдив всъщност е доста подходящо място за престъпления.

- Не точно това исках да кажа...

- А аз точно това чувам - прекъсва ме той. - Стар град, тесни, усамотени улички, пълно с туристи, които гледат в телефоните си вместо в краката си, достатъчно тъмни ъгли и стари къщи с дълбоки изби. Идеална среда. Ако бях престъпник, щях да живея тук.

- Ти май би могъл да напишеш доста успешен криминален роман - усмихвам се аз.

- Не бих си губил времето да тракам по клавиатурата - махва той с лапа. - По-скоро ще седя на перваза на прозореца и ще наблюдавам. В крайна сметка всички престъпници рано или късно допускат грешка от суета, а аз имам отлична наблюдателност. И много свободно време.

- И какво ще правиш, когато откриеш уликите?

- Ще ги бутна под дивана и ще ги оставя на теб. Нали ти си писателят в тази къща? Трябва да имаш някаква работа, за да оправдаеш съществуването си.

Отпивам отново от уискито. Вечерта навън натежава, а капчуците припяват своята монотонна песен. Има нещо наистина особено, почти магическо в момента, когато държиш в ръцете си продължението на собствената си история. Първата книга вече е поела по своя път. Тя вече не ми принадлежи напълно - срещнала е стотици читатели, някои са я харесали, други вероятно са намерили забележки по темпото или диалозите, а трети може би са я оставили на нощното шкафче с онова вечно, нереализирано обещание да я дочетат „някой уикенд“. Последното, разбира се, е особено популярна форма на литературно уважение, за която издателите предпочитат да мълчат на официалните представяния.

- Чудя се нещо... - измърморвам тихо.

- Това обикновено е началото на сериозен проблем - въздъхва Шерлок.

- Дали читателите ще харесат втората книга колкото първата? Или може би повече?

Шерлок се надига бавно, протяга предните си лапи, извива гърба си в съвършена дъга, след което отново се намества удобно върху меката възглавница.

- А защо, за Бога, трябва задължително да я харесат?

- Защото съм вложил много труд в нея! - отвръщам аз. - Нощи наред, проучвания, изтриване, пренаписване, кафета, безсъние...

- И аз прекарвам поне по два часа на ден в щателно поддържане и лизане на козината си - отбелязва той философски, - но никой не е длъжен да ме обича само заради положените усилия. Харесват ме, защото съм красив и присъствието ми излъчва хармония.

- Това не е същото, Шерлок.

- Разбира се, че не е. Ти пишеш дебели книги с мрачни истории, а аз просто съществувам в пълния си блясък. Всеки носи своето бреме.

Засмивам се искрено. Понякога си мисля, че ако човек успее да погледне на собствените си амбиции и творчески тревоги през очите на една котка, ще си спести поне половината от безсънните нощи и мрачните мисли. Писането наистина е странно, почти абсурдно занимание. Седиш сам в тъмната стая пред светещия екран, разговаряш с хора, които никога не са съществували, измисляш им трагедии, любовни истории и минало, а после трепетно се надяваш някой напълно непознат човек да купи книгата ти и да отдели от ценното си време, за да разбере какво си искал да му разкажеш.

- Все пак се надявам хората да прочетат книгата - казвам след кратко мълчание. - Иска ми се отново да се срещнат с Александър Димов, да продължат разходката си из нощен Пловдив и да открият, че зад познатите, ежедневни фасади има още много неща, които чакат да бъдат разказани.

- А ако не я купят? – пита той директно, без никакъв дипломатичен филтър. - Ако решат, че първата им е достатъчна?

- Тогава просто ще продължа да пиша следващата.

Шерлок застива за секунда, а след това ме поглежда с истинска тревога в очите.

- Ето това вече е наистина притеснително.

- Защо да е притеснително?

- Защото започвам да подозирам, че никой на този свят не е в състояние да те спре. Вече си представям как след пет години тази къща е затрупана с десет твои книги, трийсет измислени герои, петима издатели, които звънят по телефона, а аз все още чакам някой да се сети и да ми купи онази специална ортопедична възглавница за дивана.

- Ти имаш повече възглавници в тази къща, отколкото разумни аргументи в главата си!

- Възглавниците поне имат реална полза за домакинството - отсича той с непоклатима логика.

Навън дъждът продължава да се стича на тънки, светли струйки по стъклото, а жълтите светлини на уличните лампи се размиват в мократа вечер като акварелни бои. Поглеждам отново към корицата и си давам сметка, че днес не просто приключва един дълъг издателски процес. Днес започва нова среща с читателите. А заедно с нея идва и онова познато, приятно безпокойство - усещането, че си изпратил нещо много лично извън дома си и вече нямаш никаква власт над впечатлението, което то ще остави в съзнанието на непознатите хора.

- Знаеш ли, Шерлок... - промълвявам аз, докато отпивам последната глътка уиски. - Мисля, че тази история съвсем спокойно може да има и трета част.

Котаракът застива в позата си.

Бавно, много бавно обръща глава към мен.

- Какво каза току-що?

- Казах, че може би ще има и трета книга. Даже вече имам идея за заглавието.

Той ме гледа продължително, без да мига, в продължение на поне пет секунди, след което издава тежка, почти човешка въздишка и полага глава върху предните си лапи.

- Само това ми липсваше - измърморва той с пълно отчаяние. - Вместо да си намериш някакво нормално, успокояващо хоби за мъж на твоята възраст, като риболов например, ти си решил да продължаваш да измисляш престъпления и да убиваш хора на хартия.

- Риболовът е скучен. Седиш край водата и чакаш.

- Поне рибите не задават излишни въпроси.

- А ти задаваш ли?

- Аз задавам, защото никой друг в тази къща не го прави с необходимото ниво на интелект и елегантност.

Прибирам книгата на малката масичка до дивана и се облягам назад, затваряйки очи. Шерлок също е затворил своите, но по лекото, ритмично потрепване на ушите му разбирам, че продължава да следи всяко мое движение. Познавам го достатъчно добре, за да знам, че това е неговият специфичен начин да покаже съгласие и близост, без да му се налага официално да го признава пред мен.

Преди да се унесе напълно, той промърморва лениво:

- Само за едно нещо ще те помоля.

- За какво?

- Ако в онази трета книга наистина решиш да включиш котка... нека поне да бъде умна. И да има водеща роля в разплитането на случая.

- А ако е черно-бяла? - усмихвам се в полумрака.

- Това вече е въпрос на авторска фантазия - прозява се той. - Важното е да има добър характер, безупречен вкус и да не я карат да тича след мишки.

Поглеждам го и не успявам да сдържа усмивката си.

Навън продължава да вали над пловдивските покриви, а аз вече усещам как в съзнанието ми започват да се подреждат първите изречения на следващата история. Майсторът в мен знае добре, че утре сутрин в четири часа трябва да стане, да облече работната си престилка и да се захване с брашното и хляба. Писателят обаче вече е отворил нова, празна папка в главата си. А Шерлок, който очевидно не одобрява напълно нито едното, нито другото, просто заспива с тихо и доволно мъркане.

Все пак едно нещо в този живот е напълно сигурно: в тази къща никога няма да ми липсват сурови литературни критици.

Само читатели.